- Ами… Нашето любимо кафе в центъра? Утре около 9 вечерта? – написа отсреща Гери.

- Deal. – отговори на секундата Крис – Хайде аз изчезвам, че имам много работа. До утре
- До утре

„Супер. Много ти беше скучно нали?“ – започна да си говори сам Крис. – „След време ще порасна и ще спра да съм такова дете, може би!“. Затвори Skype-а и започна да чете разни блогове, а от време на време да поглежда и изключително „оригиналните“ статуси на приятелите си във Facebook.

На следващата вечер…

„Цяла кутия цигари замина за един ден“ – пак замрънка Крис. Вече беше готов за срещата. Драсна по един ред на хората, с които беше водил разговори цял ден и изгаси компютъра. Провери дали е изключил всичко в апартамента. Сложи слушалките и пусна любимата си песен (Mudvayne – Forget to remember) по това време. След това заключи и тръгна бавно към срещата. Не бързаше, защото всичко в този град беше наблизо, а не искаше да подрани. Предпочете да помисли повече върху това какво ще говори. Винаги обмисляше всичко предварително – всяка нишка от предстоящите разговори, всеки отговор, всеки изход.

„Май трябваш да взема автобуса“ – замисли се Крис, докато крачеше през преспите сняг. Цял ден валеше тихо, тихо и затова сега снега му беше почти до коленете. Нямаше търпение да докопа първата бутка, за да си купи поредната кутия цигари. Продължаваше да крачи през снега слушайки друга негова много любима песен (Sybreed – Emma-0). Мина покрай болницата след, имаше няколко сгушени бутки.

- Едно Бяло Виктори – промърмори той.
- Заповядайте. – усмихнато му подаде кутията продавачката.

В първият момент се шокира. Не се случваше често да види усмихнати хора в тези бутки. Плати кутията, отговори с „Благодаря“ и продължи по пътя си. Вече беше 9 без 20 и трябваше малко да се забърза. Отново се замисли за проклетата среща. Защо си го причиняваше отново. Малко ли му беше това, което сътвори сам самичък преди година. Явно не. И запали цигара. Отново! Поредната! Сякаш това променяше нещата. Знаеше, че трябва да ги откаже, но нямаше волята за това. Предпочиташе да се залъгва, че всъщност така се чувства по-спокоен.

Отново мина покрай гимназията си. Всеки път, когато я виждаше се чудеше дали я мрази или му липсва. Бяха странни времена, докато учеше там. Самият той беше странен или поне така изглеждаше на повърхността. „Все тая“ – каза си на ум и продължи по пътя си. Срещата не можеше да излезе от ума му.

И ето, че стигна. Беше подранил, както винаги за среща с нея. Запали поредната цигара и започна да се оглежда притеснено. Наоколо беше пълно с народ, а той пощуряваше, когато има големи тълпи. „9:10“ – помисли си Крис. Та какво ли са 10 минути след като мислеше за това от година. Продължаваше да се чуди дали има смисъл, но вече нямаше значение, защото я видя. Гери се задаваше и беше по-красива от всякога.

Изведнъж годината, през която не се бяха виждали изчезна. Крис се почувства, както в деня, в който осъзна, че я харесва. Сякаш беше вчера.

- Здравей!!! – засмяно се обърна към него Гери – Радвам се, че се нави да се видим.
- Хех… Ами можех ли да откажа – смутено промълви Крис – Все пак не всеки ден съм удостоен с честта млада дама да ме покани на кафе.
- Забавен, както винаги, а?
- Старая се. Правя всичко в името на родината! – използва стария си и изтъркан лаф – Лично на мен ми е студено, така че предлагам да влизаме.
- Ахам – съгласи се тя.

Влязоха в кафето. Беше малко странно кафе на центъра може да е полупразно по празниците, но на Крис не му беше до това. Не се бяха виждали цяла година. Какво ли се бе случило през това време с нея? След като обсъдиха клюките около приятелите и съучениците им (нещо нормално на подобен тип срещи), разговора отиде в посока очаквана за него.

- И… Има ли някоя до теб? – попита го Гери.
- Не. Явно още не съм срещнал подходящата. След това, което се случи между нас, се съсредоточих върху други неща.
- Знам. Следя те.
- Как? Защо? – не точно това очакваше от нейна страна.
- Ами първо – защото мога. Второ – разбрах, че тогава направих грешка, която ми струва скъпо, но знаеш защо се получиха точно така нещата.
- Знам и приех фактите. Продължих напред. – пролича си, че излъга (отново).
- А ако ти кажа, че много скоро се връщам и то за постоянно? Би ли ми дал втори шанс.
- Не знам.
- Това не успя да го премислиш по пътя, нали? Винаги премисляш всичко предварително до най-малката подробност.
- Познаваш ме добре. Не, не бях. И не знам. Дори не знам дали утре ще съм жив.
- Редовният ти номер. Пак ли ще избягаш, защото нещата не са минали по план?
- Не. Просто не вярвам, че ще се върнеш, а още по-малко, че ще искаш да си с мен. Променихме се много. Поне аз.
- Не си! Ако беше се променил, сега нямаше да си тук. Права съм нали?
- Ах… – не знаеше какво да каже. – И кога се прибираш? Според мен това е шега и то от тези, които най-много мразя.
- След 6 месеца. Решила съм го и не мисля да се откажа. Наистина. Знам, че е странно за теб. За мен още повече, но искам да се върна тук и да живея до края на живота си.
- Хах. Интересно. Ще си помисля.
- Защо си толкова сериозен? Къде отиде онзи Крис, който тичаше след мен. Знам, не го забелязах навреме. Нямаш си идея колко много съжалявам затова. Наглеждам те от време навреме дали случайно не си ме заменил…
- Не не съм. Не си излизала от съзнанието ми.
- Видя ли! Зарежи тази сериозна гримаса. Хайде да платим сметката и да се разходим. Не съм била тук от година. Покажи ми всичко, което се е променило. Имаме цяла нощ пред нас и „Студено е“ не е приемливо оправдание.
- Хах… Ами добре… Но когато утре се тръшнеш на леглото…
- Ти ще ме наглеждаш и ще се грижиш за мен. Знам. – Засмя се Гери.

Платиха сметката и тръгнаха на разходка. За нея може би друг път… Само може би.

// Бележка на автора : Бляк! Можеше и по-зле.