walk on, walk on ... , автор : mr-twingo

Поредната студена вечер в призрачния град. Дейвид беше проспал целият си ден. Всъщност не искаше да става, защото знаеше, че отново ще трябва да се изправи срещу всичките проблеми, които имаше. Вече няколко години беше изпаднал в дупка, от която нямаше излизане. Сякаш целият свят беше изправен срещу него и това, което е. И все пак не можеше да си го позволи. Трябваше поне за малко да се събуди от съня, за да се разходи из града. За него нямаше значение, че навън е тъмно и много студено. Трябваше му въздух. Трябваше да даде повече място на своите мисли, защото апартамента му беше малък за тях.

Той стана с леко нежелание и отиде до банята. Огледа се в огледалото. „Приличам на парцал.“ – помисли си той. Изми си лицето. Вторачи се няколко минути в огледалото. „Все още приличам на парцал.“ – отново прескочи тази му мисъл из мозъка му. Изми си зъбите и се погледна за последно. „Мда… Продължавам да съм недоволен от теб.“ – каза на своето отражение. Отиде в спалнята и разгледа гардероба. Намери си най-зимните дрехи, набързо се навлече. Взе кутията с цигари и телефона. Това му беше напълно достатъчно. Взе ключовете, провери дали е изключил всичко и излезе.

Навън беше минус десет, а за него това беше ужасно студено. Вдигна си качулката, огледа се и тръгна. Ходеше без посока. От много време не можеше да намери своето място в този град. Местенце , където спокоино да остава с мислите си, с хубава гледка и също така спокойно, за да не му се натрапва никой. Докато бродеше из улиците разглеждаше вече затворените магазини. Не, че си падаше по обикалянето на подобни места, но по тротоара почти нямаше хора и затова те му бяха „интересни“.

Ходеше без посока, защото не искаше да мисли къде би искал да е. Мислите му се бореха една с друга. „Толкова много проблеми и никакви решения.“ – помисли си Дейвид. Понякога му идваше да остави всичко настрани и да стане отшелник. „Сигурно е хубаво. Единственото, за което мисли е себе си. Без излишни проблеми, без излишни мисли. Но пък от друга страна, това е много гадно. Не искам до края на живота си да си говоря сам. Та това ще ме докара до лудост.“ – продължаваше да размишлява.

И продъжаваше да върви. Без посока, без ни най-малка идея къде ще се озове. Изведнъж стигна до затънтена уличка, на която за негова изненада имаше детска площадка. Седна на една от пейките и се загледа в пейзажа. Това беше една от най-красивите гледки , които някога е виждал. „По дяволите!“ – ахна на глас – „Как до сега не съм попадал тук.“. Погледът му продължи да се стрелка и сякаш за секунда всички мисли от главата му изчезнаха. Единственото, което правеше е да гледа. За първи път от много време изпитваше това спокойствие.

„Мамка му… Какви ги върша? Не мога да се отказвам. Не трябва. Не искам това.“ – говореше си на ум – „Толкова съм преживял до момента, толкова съм се борил и сега заради няколко проблема да започна да се отказвам ли?“. Стана, загледа се още малко и отиде до парапета. В следващият момент направи нещо, което искаше да направи много отдавна. С всички сили извика няколко пъти – „Не! Няма да се предам!“. В този момент в главата му се възцари пълно спокоиствие. Мислите му се избистриха и подредиха.

Обърна се и си тръгна. Лека усмивка се беше появила на иначе безизразното му лице. Прибирането му беше бавно, защото нямаше за къде да бърза. Всичко щеше да се нареди. С времето, лека по лека. От утре.