Поредното шоу за вечерта приключи. Оставаше само още едно. Клоунът отиде за пореден път до своята гримьорна. Беше тежък ден като всеки друг. Обикновено нямаше време да се замисли за себе си. Този път обаче имаше по-дълга почивка. Не беше свикнал така.

Влезе в гримьорната и седна на стола си. Втренчи се в огледалото и се вгледа внимателно в отражението си. Не беше осъзнал, че плаче. Изведнъж нещо го удари в гърдите и той заплака още по-силно. С всички сили се опитваше да спре, но не можеше. Посегна към кутията за цигари като към спасителен пояс. Бързо извади една цигара и я запали. Надяваше се, че това ще го успокои поне малко, но грешеше.

Винаги казваше, че да си клоун е призвание, а не работа. За него това да скриеш своите проблеми зад голяма усмивка и забавен грим, за да забавляваш другите, беше като божи дар. Или поне така се успокояваше. Всъщност животът му винаги е бил тъжен, изпълнен с много болка и несполуки. Въпреки това всяка вечер излизаше на сцената, за да забавлява хората. Всячески се опитваше да ги измъкне поне малко от сивото им ежедневие.

Но този път беше различно. Замисли се дали на някой от публиката някога му е минавало, че и той е човек. Че зад маската се крие сърце и душа събрали ужасно много болка. В този момент сълзите потекоха отново, още по-силно. Той запали още една цигара опитвайки се да събере мислите си. Опитваше се да ги затвори отново в онова мрачно място в своята душа, за да може да се върне с нови сили на сцената. Беше му ужасно трудно. Бяха прекалено много проблеми, мисли, сълзи…

Успя да се съвземе , някак. Изтри грима си, за да положи нов. Трябваше му нова усмивка, за да радва публиката. Трябваше му нова надежда, че това е призвание, а не работа. Искаше му се да знае, че за някой той е човек.

И така. Закрачи отново към сцената пушейки трета (последна) цигара. Беше време за шоу и той трябваше да изпълни своята работа или пък да използва своята магия. Някога щеше да си даде отговор дали е едното или пък другото…

Tweet Добави в Svejo

Поредната дълга разходка. Правеха я всяка седмица. Вървяха успоредно един на друг  и не смееха да пресекат пътищата си. Така им беше добре. Отношенията им бяха чудесни и никой не искаше да ги разваля. Не смееха дори да докоснат ръцете си за едното ръкостискане.

Но пък споделяха всичко. Всяка радост, всяка болка, всяко съмнение. Даваха си съвети и знаеха, че няма да ги послушат, а ще направят това, което смятат за добре. Но никога не се сърдеха един на друг. Обичаха се, но никога не го казваха на глас. Дори не смееха да си го помислят.

Тя беше на 23 години, а той на 22. Бяха родени на една и съща дата. Той беше висок около 1,80, а тя 1,50. Постоянно я бъзикаше за ръста , но и тя не му оставаше задължена. И двамата имаха кафяви очи, в които се губеха при всяка среща. За него тя беше перфектна. Същото важеше за нея. Но не смееха и не смееха да прекрачат вече начертаната линия между тях.

- Днес си прекалено мълчалив. – отбеляза тя с тих глас. – Нещо лошо ли се е случило?
- О, ами… – знаеше, че няма смисъл да лъже. – Нали знаеш, че когато те моля за съвет, в повечето случаи правя точно обратното.
- Хах, изненадай ме. – подсмихна се тя.  - Пак ли, идиотче мое?
- Мда. Но не ми се разказва. При всичките ти проблеми само с моите глупости ти се занимава.
- Недей. Знам всичко. За мен винаги си бил като прочетена книга. Запали една цигара и нека да помълчим.

Той послуша съвета й. Запали поредната цигара от втората му кутия за деня. И продължиха да вървят. Мълчаха и вървяха, докато в един момент тя не му препречи пътя.

- Знаеш ли какво? – попита го тя без да чака отговор. – Писна ми! Наистина ми писна от глупостите ти!

Направи малка пауза, колкото да го изплаши и продължи:

- Вече толкова много години бях до теб. Толкова преживяхме заедно. Толкова много си споделяхме. Толкова много си приличаме. Имаме еднакви мечти, еднакви виждания за живота, въобще ни е сме… По дяволите! Обичам те и то много. Искам да сме заедно. Искам да прекрачим тази граница, които сами направихме. Искам да сме заедно, въпреки че един ден можем да се нараним и то много. Знам, че ако това се случи, ще заличи всичко между нас, но все пак… Искам да пробваме. Поне това.

Той захвърли цигарата и я прегърна. След това я целуна и промълви:

- И аз те обичам… И искам да сме заедно. Няма да ти давам не изпълними обещания, но искам да сме заедно. Обичам те!

След което я целуна отново, хвана я за ръка и закрачиха заедно. Един до друг, както никога преди. И така им беше добре, много по-добре.

Tweet Добави в Svejo

Роботите са прости машини. Под прости не се разбира, че извършват прости процеси. Те могат да заменят много хора само с малко правилно програмиране. От друга страна има и андроиди. Те са направени, така че да приличат и да се държат като хора. Имат обоняние, допир, вкус и зрение.

Роботите са прости инструменти в ръцете на „умните“ хора. Но някои от тях имат лоши намерения. Напълно съзнателно си играят с роботите и ги използват за изгода на самите тях. Това винаги е било заложено в тяхната природа – да мислят първо за себе си, а после за останалите. Най-лошото е, че когато някой разгадае игричките им, те започват да се правят на честни и почтени. Лъжат, мамят и използват всяка възможност, за да се отърват от пречките по техния път.

Роботите трябва да се подчиняват на четири закона:

• Закон 0: Един робот не трябва да причинява вреда на човечеството или чрез бездействие да причини вреда на човечеството.
• Закон 1: Роботът не може да причини вреда на човек или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.
• Закон 2: Роботът е длъжен да се подчинява на човека, ако това не противоречи на Първия закон.
• Закон 3: Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, ако това не противоречи на Първия и Втория закон.

Има и хора , които много приличат на роботите. Очакват някой да ги програмира, да им покаже пътя , да им даде инструкции. Не искат да вземат решения,  защото трябва да бъдат отговорни за последствията. На тях им е почти невъзможно да правят разлика между добро и лошо, между правилно и неправилно. Доверяват се сляпо на други с надеждата, че ще тръгнат в правилната посока. Хората, които се възползват от подобни „роботи“ с цел изгода са жалки. За жалост в днешно време няма добро и лошо, правилно и неправилно. Хората са роботи и роботите са хора.

Признавам си… Това е прекалено шашаво дори и за мен. Предполагам, че всеки ще направи някакъв извод, който ще е пречупен през собствената му призма. А може би чрез чуждата.

Tweet Добави в Svejo

Слънцето погали лицето й, напоено със сълзи. Поредната безсънна нощ. Вече беше спряла да следи колко поредни пъти не е успяла да заспи. Мислеше си за него. Отново. Дали не беше направила грешка като го потърси?

Стана и влезе в банята, за да се приведе в някакъв по-приличен вид. Виновно гледаше в огледалото. Болеше я. Искаше да намери отговори там, където има само въпроси. Отиде в кухната и си направи закуска. Седна и тъжно загледа през прозореца. Беше понеделник и имаше доста хора, бродейки напред назад. Имаше и ужасно много двойки, влюбени може би, защото все още не се бяха разочаровали. Зачуди се дали изборът й всъщност не й изигра лоша шега.

И все пак. Обичаше ли го все още или не го беше преживяла? Ядосваше се, когато той я игнорира. Чувстваше вина, но не искаше тя да е нейна. А може би не беше. Често й липсваха разговорите с него, неговите прегръдки, гласа му и най-вече, когато се усмихваше истински. От друга страна се задушаваше, защото искаше да е сама.

Погледна закуската си, но почувства, че нещо й липсва. Той липсваше. Детският му влюбен поглед след всичко случило се между тях. Знаеше, че той ще й се обади скоро. Трудно му беше да страни и да се прави, че не му пука за нея, че не я обича. И все пак през главата й мина мисълта – „Ами, ако днес не се обади. Може би аз трябва да направя първата крачка днес. Искам ли да го изгубя, отново? Този път завинаги.“. Изведнъж се разплака. Неспирно. Винаги, когато се случваше това си измисляше извинение. Търсеше някаква друпа причина само и само да не си призае, че най-вероятната причина е неговото отсъствие.

Най-накрая успя да спре сълзите. Отказа се от закуската и излезе на терасата. В един момент влезе за малко, за да си вземе телефона. Чакаше обаждане. Надяваше се за това, защото на нея й беше трудно да направи първата стъпка. Остана така още половин час, след което не издържа и се обади. На секудната й се отговори. Най-накрая успя да се успокой. Сега й оставаше само да почака още малко, за да го види отново.

Tweet Добави в Svejo

Поредната студена вечер в призрачния град. Дейвид беше проспал целият си ден. Всъщност не искаше да става, защото знаеше, че отново ще трябва да се изправи срещу всичките проблеми, които имаше. Вече няколко години беше изпаднал в дупка, от която нямаше излизане. Сякаш целият свят беше изправен срещу него и това, което е. И все пак не можеше да си го позволи. Трябваше поне за малко да се събуди от съня, за да се разходи из града. За него нямаше значение, че навън е тъмно и много студено. Трябваше му въздух. Трябваше да даде повече място на своите мисли, защото апартамента му беше малък за тях.

Той стана с леко нежелание и отиде до банята. Огледа се в огледалото. „Приличам на парцал.“ – помисли си той. Изми си лицето. Вторачи се няколко минути в огледалото. „Все още приличам на парцал.“ – отново прескочи тази му мисъл из мозъка му. Изми си зъбите и се погледна за последно. „Мда… Продължавам да съм недоволен от теб.“ – каза на своето отражение. Отиде в спалнята и разгледа гардероба. Намери си най-зимните дрехи, набързо се навлече. Взе кутията с цигари и телефона. Това му беше напълно достатъчно. Взе ключовете, провери дали е изключил всичко и излезе.

Навън беше минус десет, а за него това беше ужасно студено. Вдигна си качулката, огледа се и тръгна. Ходеше без посока. От много време не можеше да намери своето място в този град. Местенце , където спокоино да остава с мислите си, с хубава гледка и също така спокойно, за да не му се натрапва никой. Докато бродеше из улиците разглеждаше вече затворените магазини. Не, че си падаше по обикалянето на подобни места, но по тротоара почти нямаше хора и затова те му бяха „интересни“.

Ходеше без посока, защото не искаше да мисли къде би искал да е. Мислите му се бореха една с друга. „Толкова много проблеми и никакви решения.“ – помисли си Дейвид. Понякога му идваше да остави всичко настрани и да стане отшелник. „Сигурно е хубаво. Единственото, за което мисли е себе си. Без излишни проблеми, без излишни мисли. Но пък от друга страна, това е много гадно. Не искам до края на живота си да си говоря сам. Та това ще ме докара до лудост.“ – продължаваше да размишлява.

И продъжаваше да върви. Без посока, без ни най-малка идея къде ще се озове. Изведнъж стигна до затънтена уличка, на която за негова изненада имаше детска площадка. Седна на една от пейките и се загледа в пейзажа. Това беше една от най-красивите гледки , които някога е виждал. „По дяволите!“ – ахна на глас – „Как до сега не съм попадал тук.“. Погледът му продължи да се стрелка и сякаш за секунда всички мисли от главата му изчезнаха. Единственото, което правеше е да гледа. За първи път от много време изпитваше това спокойствие.

„Мамка му… Какви ги върша? Не мога да се отказвам. Не трябва. Не искам това.“ – говореше си на ум – „Толкова съм преживял до момента, толкова съм се борил и сега заради няколко проблема да започна да се отказвам ли?“. Стана, загледа се още малко и отиде до парапета. В следващият момент направи нещо, което искаше да направи много отдавна. С всички сили извика няколко пъти – „Не! Няма да се предам!“. В този момент в главата му се възцари пълно спокоиствие. Мислите му се избистриха и подредиха.

Обърна се и си тръгна. Лека усмивка се беше появила на иначе безизразното му лице. Прибирането му беше бавно, защото нямаше за къде да бърза. Всичко щеше да се нареди. С времето, лека по лека. От утре.

Tweet Добави в Svejo