Сълзите докосват устните ми без да усетя.
Крилете ми рухват. Няма утеха.
И в този момент осъзнах.
-Господи, няма го вече. – гласчето в мене отсече.
И последното парченце стопи се.
Сърцето го няма вече..умори се.
А сега? Накъде?
През пустото и мрачно поле?
През сивата и гола пустиня?
През бледата и самотна зима?
Най-сладката болка. Нежно започваща да расте.
Но после обръща в друга посока, докато и последната частичка не умре.
Тихо е. Някак спокойно.
Спри. Спри да валиш.
Стани и продължавай да вървиш!
То те чака някъде там,
твоят малък талисман.
Просто има нужда от малко почивка,
за да върне изгубената си усмивка.
Има нужда от малко любов.
От някой , който е за него готов.
Ще се намокриш!
Няма как.
Ще се опариш!
Ще пробваш пак и пак!
Ето! Видя ли го?
Там е! Хвани го веднага!
-Туп-туп! – сърчицето запява.