- Станция „Сердика“ – обяви високоговорителят. Момичето се отдръпна от него все още с тази странна усмивка и застана пред вратите в очакване те да се отворят. Мишо застана до нея. Влакчето спря и тя изскочи навън на секундата, с няколко бързи крачки прекоси разстоянието до ескалатора и, когато стъпи на лентата, се обърна. Той беше две крачки зад нея и тъкмо пристъпваше към лентата.

- Да знаеш, че си изостанал страшно много! – гласът й прозвуча укорително и все пак по детски сладко и наивно – Знаеш ли колко много ще имаш да наваксваш?

- Мога да предположа.

- Мислиш ли?

В тона й имаше закачка. Момчето се качи едно стъпало нагоре, съвсем близо до нея. Така можеше да я гледа в очите почти без да се навежда. Втренчи се в нея.

- Сигурен съм. Какво ще кажеш да започнем още днес?

Тя се усмихна.

- Не си насилвай късмета…

- Не, сериозно! – възкликна – Свободна ли си довечера?

Радост замълча. Очевидно обмисляше отговора си. Изглеждаше смутена от това неочаквано предложение и за момент Мишо реши, че е избързал с поканите. Досега беше достатъчно ентусиазиран, за да не се притеснява, но мълчанието на неговата Снежанка го обезспокои. За какво мислеше тя? Какво очакваше? Какво щеше да направи? Той вече обмисляше варианта да върне думите си назад, когато тя нацупи устни и завъртя очи.

- Само че се облечи по-топло, защото ще те хвърля в най-дълбоката пряспа, която видя!

Лицето му засия.

- Непременно!

Момичето закрачи бързо навън и той я последва с неизличима усмивка на уста.

- А къде отиваме всъщност?

- На Халите – тя поклати глава озадачено – Там работя.

- Така ли?

- Да, опаковам подаръци.

- Хмм… – той вдигна вежди. Това допълваше представата му за Снежанка – Ясно – промърмори – И кога ще приключиш днес?
Тя се намръщи. Очевидно премисляше как да си подреди деня. Сигурно си имаше и други охажори. Или най-малкото други планове. Сигурно щеше да му бие шута.

- Да го направим така! – нареди Радост – В осем бъди на езерото Ариана, екипиран като за Северния полюс!

- Става – той кимна.

Двамата закрачиха забързано към Халите. В пълно мълчание.

Мишо се усмихваше на себе си, доволен, че се е осмелил да я заговори.

Радост се усмихваше на себе си, доволна, че омагьосаният Мечок бе излязъл от пещерата си и се бе оказал Мишо. Какво щеше да го прави сега? След като така нахално реши да я изпраща… Ами вечерта? Поне щеше да й бъде забавно. Без да каже и думичка, тя се присламчи към него и го хвана под ръка. Той я изгледа изненадано.

- Между другото, наистина обмислях дали не си омагьосан мечок! – с усмивка заяви тя.

- Аха… – промърмори той, все още изненадан – И сега как мислиш? Приличам ли ти на мечок?

- Още го обмислям.

- Ааа… – промърмори отново – Супер!

Беше му страшно неловко. Не знаеше какво да очаква от това странно момиче. Защото си даваше сметка, че тя наистина е такава. Детинската й откровеност и необикновените й разбирания го настройваха… закрилнически. И въпреки това краката му се подкосяваха, когато срещнеше очите й. Целият настръхна, когато ръцете им се бяха докоснали случайно в метрото, а сега тя най-непринудено го държеше под ръка, все едно бяха стари приятели. Беше притеснен. И все пак горд със себе си. Макар че си глътна езика.

- Всъщност ми се струваш прекалено кльощав за такова голямо животно! – внезапно възкликна тя, нарушавайки неловкото мълчание, и усмивката отново озари лицето й – Пък и си тук, а не в някоя пещера, и не спиш зимен сън, така че… Официално те обявявам за човек…! – тържествено заяви и добави с тих заговорнически глас – Макар че ми харесваше да си мисля, че си излязъл от някоя приказка.

- Аз? Да съм излязъл от…

- Така де, не ми обръщай внимание на глупостите! – Радост побърза да се оправдае – Аз съм малко гадно фантазьорче и хвърча в облаците непрекъснато…

- Ами, всъщност това ми харесва – призна Мишо.

- Ха… Така ли?

- Наистина! – той се ухили невинно – И наистина ми приличаш на Снежанка.

- Ммммнееее! – намуси се момичето – Честно, не си я представям като отнесена шматка със слушалки в ушите и книга в ръка…

- Сигурно – съгласи се той и спря. Вече бяха стигнали до Халите, така че от тук пътищата им се разделяха. Радост го погледна с искрящите си черни очи.

Пламъчетата в тях играеха победоносно, сякаш беше спечелила някакъв спор. Мишо се усмихна. Внимателно хвана едно кичурче от косата й и го заусуква между пръстите си – Еми… – въздъхна – Ще те оставям да работиш! Тя се подсмихна леко. Пламъчетата в очите й танцуваха своя танц на победата. Мишо се приведе към нея. Очите й се присвиха недоверчиво, а след това страните й отново поруменяха.

- Обаче, ако можеше да излезе от приказката, Снежанка щеше да изглежда точно като теб! Ще те чакам в осем! – бе й прошепнал той, преди да тръгне и да я остави загледана след него насред сипещия се сняг.
Реалността затанцува с Фантазията в снежното царство на Зимата под мелодията на думите му. Защо вече не беше осем…?

Мишо се върна до ректората на Софийския университет пеша. Въпреки че се движеше адски бавно в кишата, имаше чувството, че още малко ще хвръкне. Знаеше, че е закъснял за лекции, но въобще не му пукаше. Колко само мразеше тези последни дни преди началото на зимната ваканция! Още повече сега, когато почти нямаше отопление в сградите на университета. Тази година кризата беше подгонила ръководството и накрая се стигна до положение, в което се позволяваше на хора с 3 и дори 4 невзети изпита да записват семестъра, само и само да се влагат още и още семестриални такси в тънкия бюджет на Алма Матер. Така избегнаха принудителната дървена ваканция и все пак… беше гадно. И тъпо.

Сега по-голямата част от колегите му липсваха кой по болест заради откаченото време през последните седмици, кой по работа, а други просто си бяха заминали по родните градове. Той нямаше как да замине. Понякога мразеше факта, че е от София. Мразеше мръсните улици, трафика, дори хората. Имаше смътни спомени от детските си години, когато 8 години по-големият му брат го водеше на кино и не ги беше страх да се прибират пеша от центъра късно вечерта. Сега даже и през деня не беше спокоен да се разхожда из града.

Зачуди се как Снежанка възприема всичко това. Тя изглежда живееше в свой собствен свят, който гледаше през розови очила и слушаше с розови уши. В смисъл… Имаше нещо в нея, което й придаваше особено наивен вид. Може би необикновеното й приказно излъчване? От колко време всъщност си мислеше да я заговори? Дали не беше още от началото на учебната година, когато я видя за първи път. Е, не точно, защото тогава я помисли за малко момиченце. След дълъг размисъл обаче реши, че не може да е така. Вярно, беше нисичка… обаче самият факт, че изглеждаше детински, отхвърляше възможността да е на по-малко от 19. Днешните тийнейджърки носеха повече грим от майките си, а Радост беше истинска.

„Бяла като сняг, с устни, алени като кръв и коси, черни като абанос… – опита се той да си припомни приказката за Снежанка – Или пък беше бузи, вместо устни?“ – обърка се. Всъщност, когато се изчервяваше, нямаше значение дали става въпрос за бузите, или за устните. Мишо се усмихна на себе си и се скри в сградата с твърдото намерение да издържи стоически седемте часа вътре. Нищо, че главата му хвърчеше в облаците.

Автор на това произведение е Румяна. Освен, че пише прекрасно, тя и рисува. Нейни произведения може да разгледате в DeviantArt.