I`m not sexy and I know it!

Днес за първи път осъзнах, че наистина ще си събера багажа и ще се върна там. Клечката кибрит беше нещо доста простичко – „Ти понеже ще се прибираш за постоянно… Дали не сменим доставчика на телевизия?“. Нали знаете… Това е от онези изречения тип „ти участваш във вземането на решения“, което си е нещо хубаво. Естествено винаги можем да се бием в гърдите и да казваме, че сме много самостоятелни, но семейството си е семейство.

Иначе сесията си върви нормално. Правя всичко друго освен да уча. Ходя на гости, за да съм поне малко в друга обстановка, а не със съквартиран(т/кат)а, който със сигурност ще бъде обект на пост в бъдеще. Имам и някакъв държавен, но и него на магия ще го вземем. Просто цирк. Но и това ще мине.

В момента ми се иска да съм поне малко врачка, защото това си е едно от онези големи стъпала или както там решите да го наречете. За радост на баба ми – доживя го. Сега следва да ме врънка за сватба и деца.

Ниска. С вечно боядисана коса последно време. Спонтанна. Меланхолична твърде често. Позитивна, когато ми изнася. Непоследователна. Несигурна. Емоционална. Луда. Недостатъци имам още. Гледам на всичко това като един вечен минус, но сега си „отварям“ очите. Може да съм ниска, но това ми е чара. Ккато казва бащата „джобно гадже“.

Боядисвам се, защото искам да съм друга. Искам да бъда оная, която сънувам нощем. Смела. Силна. Безрасъдна. Обичаща живота. Искам да бъда. Искам. Тъпо е, че се крия зад маски. Смяната на дрехите или косата не правят човека. Промяната идва отвътре, а аз ще я осъществя. защото я искам. защото ми е нужна. защото времето минава, а животът си тече. Като пясъчен часовник. Времето не чака. Тече. Не трябва и ти да го чакаш. да се съобразяваш с него. Трябва да го задминеш, да го изпревариш.

Менахолията, спонтанноста и всичко останало, което ме прави това, което съм. Обичам се именно заради това. Аз съм като кутията на Пандора – в главата ми непрекъснато има мисловна дейност. Никога не знаеш какво ще кажа или направя, в това ми е чара. Обичам да бъда непредсказуема. Обичам да бъда различна.

Знам, че и да си прекалено емоционален не е хубаво, но това ме прави човек. Предпочитам да усещам болката до последно, да се тръшкам, да се вайкам и то само да си замине. Знам, че това звучи лигаво, но ми помага. Такава съм. Пиша, когато ми е тъжно. Показвам го, не за да печеля съжаление и съчувствие, а защото това е моят начин. Веднъж преживея ли го ставам силна. Изкарвам си емоциите. Самонаказвам се и продължавам.

Понякога съм твърде песимистична. Забравям, че нещата зависят само от мен. Забравям колко е прекрасно да се усмихнеш и да си повярваш. Винаги има защо да се бориш, дори да ти се струва, че светът се е срутил. Винаги можеш да дадеш още малко любов на себе си и да очакваш хубавите неща просто да се сбъднат. И аз ще го напрая, просто, защото се обичам.

Още не мога да си обясня защо (почти) всяка година изчитам всичко отново. Това не съм аз, това е друг човек. Онзи, който наблюдава отстрани. Който си има собствен живот, но понякога пътищата ни се пресичат. Всеки път ми е по-интересно, защото си припомням малки неща, които биват скрити в моята памет с времето.

Забавно е да прочиташ какво е мислил, някой друг за ситуации, в които сте били заедно. Гадно е, когато се зачетеш и в неща, когато единия (в повечето случай) ти си сгафил с нещо. И все пак истината е била казана по един или друг начин. Факт е, че отношението ни към хората се променя през годините. От най-добри приятели ставаме напълно непознати и обратното. В даден момент искаш да избодеш очите на даден човек, а в следващия той е единствената ти сламка, за да не полудееш.

Понякога спирам музиката, изключвам си въображението и се оглеждам. Оглеждам се в хората покрай мен и осъзнавам, че имам нещо, което много от тях нямат. По-точно някой. Някой, който наистина (е) иска(л) да те види щастлив в моментите, когато се чувстваш зле. Някой, който ще те изслуша, ще те ти обясни колко си тъп, но ще приеме факта, че няма да го послушаш… Просто някой, който другите често нямат.

И се зачиташ във всяка дума, всяко изречение, защото знаеш, че е имало смисъл. Защото знаеш, че има смисъл. Четеш и си спомняш. Четеш и натъжаваш. Четеш и се усмихваш. Просто четеш. И винаги си имаш едно на ум, че този човек продължава да е там. Продължава да е наблюдаващия. Че може би и той очаква същото, а от теб зависи дали ще успееш да му покажеш колко и дали въобще ти пука. Някои хора не разбират това, а може би никога няма да го разберат.

She keeps me sane.

П.С.: Между другото има и ужасно много моменти, в който ще се смеете адски много…

Писна ми да се повтарям. Не ме карай да го правя, защото следващия път… Просто не ми губи времето.

Тя е пълна, да, но това не означава, че трябва цял живот да е сама! Не бъдете толкова повърхностни и не гледайте само външността, защото има много по-важни неща !

Или казано по друг начин – майната ви! Всеки има право да обича и да бъде обичан. Това, че се мислите за нещо повече от другите, защото изглеждате по определен начин не ви прави по-добри хора. А това, че някои ви се кланят за подобно мнение говори много лошо за тях Но това е живота. Всеки има право на мнение и винаги ще се намерят негови съмишленици, дори и да е ужасно глупаво. kthnxbai

Bad news, автор: duchesse-2-Guermante

Поредната разправия. Бяха приятели вече толкова години, а все се цупеха за едни и същи неща. Тя му се се сърдеше, а той знаеше, че е виновен. Извиняваше се безброй пъти, но това нямаше значение. Беше ясно, че тя ще му прости. Тя винаги е имала някакво странно привличане към хора, които са на ръба на нервна криза или пък имаха някакви самоубийствени или деструктивни черти в характера. И все пак той не беше толкова лош случай. Стараешеш се да е добър прияте, да е винаги там, когато трябва… Поне се опитваше…

Срещата им беше точно в началото на парка, до параклиса. Той, както обикновено подрани, но този път тя дойде точно на време. Тръгнаха по една от алеите в търсене на място, където да седнат. Имаше доста хора, тъй като времето беше топло и приятно, за да се порадват на малкото зеленина в голямата джунгла от бетон. Намериха си място точно до скейт рампите. Тя обичаше да скейтбординга , той също.

- Наистина много съжалявам за последните няколко дни. – започна плахо той. – Понякога просто се заключвам в себе си и не искам да говоря с никого, дори с теб. Знам, че много пъти съм ти казвал колко си важна за мен и колко много държа на теб. Толкова пъти си търпяла глупостите ми, слушала си ме по нощите вместо да се наспиш като нормален човек и т.н. Наистина искам да знаеш, че съм ти ужасно благодарен за това. Така, че наистина съжалявам.
- Знам, че е така. Свикнала съм ти. – посмихна се тя. – И все пак не го прави повече. Сега ще ми споделиш ли какво ти има.
- Ами… Нормалните неща. Нали знаеш, че понякога ти се изсипват много и хубави и кофти неща и трябва някак да ги подредиш по важност.
- Мхм. И при мен е нещо такова. Ей гледай как това хлапе се преби. – каза тя със съжалителен глас.

Двамата загледаха хлапето. Беше на около 10. То стана, изтупа се и продължи. Не го притесняваха няколкото рани от асфалта.

- Ех… И ние бяхме млади. – продължи тя. – Помниш ли?
- Хах, помня разбира се. Даже вчера се зачетох какви неща пишех преди няколко години. Едни такива лиготии как една усмивка ми оправяла целия ден и подобни неща. Беше хубаво.
- Е стига де. Точно това е хубаво и най-вече истинско. Липсва ми честно казано. Давам всичко да го почувствам отново, вместо да се чувствам в един и същи кръг. Много сме жалки понякога, нали?
- Защо пък да сме жалки?
- Ами, защото искаме нещо хубаво, но по-трудно достижимо.
- Аз не се мисля, че съм жалък. Още повече, че си доказах, че мога да направя неща, от които други ще се откажат още не първия месец.
- И в се пак чакаш.
- Не е вярно. Просто виждам възможните изходи от дадена ситуация. На това не му се вика чакане.
- Не е вярно. Чакаш!
- Да права си. Чакам адът да замръзне.

Двамата помълчаха малко. Наистина бяха в момент на чакане. Всекиму по своят си начин. Знаеха, че скоро ще ги свързват само телефоните и компютрите. Щяха да са далеч един от друг, което е най-доброто изпитание за истинското приятелство.

- Може ли да ти призная нещо? – наруши тишинита тя. – Завиждам ти. Имаш толкова възможности. Трябва само да се захванеш сериозно с тях и ще успееш. Но поне ги имаш.
- Хах, споко. Аз също ти завиждам. При теб е по-вероятно да направиш нещо с живота си. Аз съм добър в разрушаването на нещата, а затова пари не дават.
- Спокоино. Ще успеем и двамата. Някакси.

Продължиха да си говорят, но стана време тя да се прибира, за да продължава със задачите си, а той да работи. И все пак беше хубаво да се видят отново по този начин, за да си говорят за тези и други подобни неща. Бяха приятели дълги години, а такива вече трудно се намират.

tears of spring III, автор: verycre8iv

Слънцето бе по-щедро от всякога. Лъчите му галеха нежно цветята, приканвайки ги да му се усмихнат и да разкрият красотата си. Морето се давеше в разтопено злато.

Само едно цвете стоеше в сянка. Наблюдаваше всичко това зад дебела стъклена преграда. И то искаше да се усмихне на слънцето. И то искаше да покаже красотата си. На пръв поглед може би не беше нещо особено, но вътре криеше най-прекрасните цветове, които човешкото око може да си представи.

Времето минаваше, а стъклото все така делеше цветето от копнежа му да вдиша от свежият въздух навън. Ден след  ден,  надеждите му се губеха по малко, умирайки във всяко листенце, което губи. Крехкото му стъбълце не издържаше и все повече се накланяше към земята, вместо да гледа нагоре към слънцето и мечтите си. Какъв бе смисълът? В очите на хората то бе едно обикновено цвете. Не се открояваше с нещо  от другите, които бяха навън и се къпеха под слънчевите лъчи. Те бяха избраните, красивите. То бе свито, унило, защото не получи шанс да покаже вътрешният заряд от цветове и красота, който носи.

Нов ден. Ново утро. По зелената трева се плъзгаха капчици свежа роса. Слънцето се събуждаше и първите му лъчи се отразяваха в тях, като малки звезди посред бял ден.

Но нещо не беше същото. Нещо не бе както преди. Малкото сиво цвете не гледаше тъжно зад прозореца, потънало в дебела сянка. Нима бе успяло? Нима бе постигнало мечтата си и доказа, че е красиво точно колкото другите?

Това не е  красива приказка. Това е реална история.

Никой никога повече не видя малкото затворено цветче. И последната надежда умря в него, заедно с последното му листенце. Някога зеленото стебло се намираше в кофата за боклук, заедно с останките от снощната вечеря. Така и не получи своят шанс да покаже качествата си и да му се възхищават. Да бъде причината за нечия усмивка..

Някои цветя умират, без никога да са били истински живи..

Май отново започвам да пиша глупости из блога. Мисля ги определено време и накрая ги разписвам за 2-3 минути, колкото да не ми пречат. И тъй де.

Една приятелка ми каза наскоро:

И не очаквай някой да е там до теб. А ако има някой там, значи наистина си заслужава.

Не, не става дума за връзки. Истина си е, че след определена възраст повечето хора се превръщат в егоисти. Една от причините винаги бие на очи – „Сякаш си нямам достатъчно проблеми, че да мисля, а камо ли да отделя време да те изслушам.“. Всеки е сам за себе си И все пак все още са останали идиоти, който да правят точно обратното, но за все по-малко.

Другото е за неуместните. Отново наскоро се почувствах точно по този начин – неуместен. Причини бол, но всъщност е важно дали на мен ми харесва, че съм такъв какъвто съм, нали? Да, за много неща не попадам в общите рамки, поради което съм отритван от „уместните“. И все пак не мисля, че грешката е в мен, защото монетата винаги има две страни. А и честно казано смятай, че моята е по-добра, но нямам желание да убеждавам хората в това.

So… Clear your mind!

Изпушвам яко! Това да ми трябва цял ден, за да започна да работя през нощта не е гот, ама никак. Жестоко се съмнявам, че покрай наближаващото завършване мозъка ми си прави някакви шеги с мен като скапва перфектния режим, който имах до скоро.

И понеже споменах завършването… Да скоро се надявам да стана бакалавър по нещо си, някъде си. Как ще стане не знам, но ще стане благодарение на българската образователна система, в която аз не се съмнявам. И ако/когато всичко това приключи обмислям да драсна малко впечатления за нещата, през които минах, чух и видях, докато врях и кипях в някаквото си образование. (Някои хора да не бързат да се правят на професори от рано.)

На другият фронт пък научих доста, запознах се с много нови хора, преживят много – добро и лошо. Посмях се от сърце на някои, които имат его в повече, беше ми кофти за хора, които могат да постигнат нещо, но просто все още не са си повярвали достатъчно.

Накратко случиха се много неща за четири години, но точно в момента работата ме зове. Друг път ще пиша нещо повече (i hope so). Ако ли не, то поне ще драсна някоя нова/стара история