Никога не го оценявах. Просто го насилвах, убивах,разкъсвах. Накрая просто спря да ми служи. Спря да бие. Нито дефибрилациите,нито нищо му помогна. Сега работи, но само механично, защото спрели ще загинанапълно.
Не му позволявах да обича истински, насилвах го да правинеща, които сама аз знам, че ме нараняваха дълбоко. Карах го да се надява нанеща, които никога не биха се сбъднали. Накарах го да мълчи, когато най-силноискаше да напомни за себе си.
Болеше го.
Плачеше
 А аз не слушах,просто действах и го загубих. Спря да ми помога, спря да бъде собственост,просто работещ мускул.
Сега ми липсва. Моля го да заработи пак. Искам го живо, за да съм жива и аз. Искам да бие. Така сечувствам мъртва като него.
Искам да се чувствам жива.
Да чуствам.
Да мисля.
Да се надявам.
Да вярвам.
Да действам.
И някак си накрая ме послуша. Провикна се. Изпадна в петитебез да предизвиквам изкуствен адреналин. Толкова хубаво беше… все едновдишвам въздуха за първи път.
Виждам цветовете.
Усещам красотата.
Но някак се уплаши за пореден път, че накрая ще трябва да сепогрижи само за себе си.
Сега проплаква, зaщото осъзна колко прекрасно да бие.
Сегаплаче, защото за първи път от много време терзанията си заслужават. 
Сега плаче,защото осъзна, че може да продължи напред. 
Плаче, защото знае, че може дасправи. 
Плаче, защото ме накара да се почувствам щастлива отново.
Накара ме , да вярвам, да се надявам, да оценявам. Без стари грешки, мъки и терзания. Накара ме да го обичам силно и този път да го пазя. Ще го пазя…

Подобни постове:

  1. Homo sapiens & social networks
  2. Just Rest In Peace
  3. Guess what…I have a heart.
  4. И само по думи.
  5. Past.