Притеснително е отново в Winamp-а да се въртят всички „тежки песни“ на Линкин Парк. Всички онези текстове изпълнени с толкова много чувства, болка, тъга и разпилени мисли.

I can’t feel the way I did before
Don’t turn your back on me
I won’t be ignored
Time won’t heal this damage anymore
Don’t turn your back on me I won’t be ignored

Don’t Stay
Forget our memories
Forget our possibilities
What you were changing me into
(Just give me myself back and)
Don’t Stay
Forget our memories
Forget our possibilities
Take all your faithlessness with you
(Just give me myself back and)
Don’t Stay

I tried so hard
And got so far
But in the end
It doesn’t even matter
I had to fall
To lose it all
But in the end
It doesn’t even matter

Гадно е… Може и да съм им ужасно голям фен, но знам тези и въобще всички текстове до болка. Толкова спомени имам свързани с тях и толкова рани са зарастнали именно заради тях.

Мда… Смешно е, ако мога да си изчистя ума от всичко, за да се засмея. Тъжно е, ако не успея да го направя. Иска ми се да спра да мисля за момент или два. Просто ей така. Никакви проблеми, никакви черни мисли и никакви ужасни мисли, който да дразнят съзнанието ми. Понякога ми писва да се замислям толкова много къде всъщност се намирам, какво става, какво трябва да правя.

Понякога не знам дали си заслужава да продължа да съм си аз и да държа на това, което съм, вместо да се променя Примерно мога да спра да филтрирам хората с които говоря. Ще се шлая наляво и надясно без да ми пука за каквото и да е било. И въобще – кой пък е казал, че трябва да се доверявам на който и да е било. И от този навик е добре да се отуча. Защо го правя при положение, че така или иначе ефекта е един и същ – аз обърквам нещата и не знам какво правя. Да! Говоря и ще говоря, но ако изгубя всичко? И въобще има ли какво да губя. Та аз от толкова време не съм бил сигурен в каквото и да е било, та сега ли да бъда? Дори не помня какво е това чувство. На всяка стъпка проблем… Било то у мен или в хората около мен.

Мда… Ако не падам поне 1 път дневно ще ми се „развали“ костната система. Пък и тоя моя кусурест характер. Казвам си – „Да така мисля.“, „Така би трябвало да стане.“, но като видя, че не съм сигурен не мога да си намеря място. Не знам къде да изляза поне за малко, за да си забравя поне за малко проблемите, които понякога сам си създавам. Точно сега ми липсва балът в планината. Там успях да се измъкна и да си направих такава разходка, че никога няма да я забравя. Толкова много километри навъртях, толкова много неща ми се въртяха из главата (тогава бяха проблемни времена : ) и изведнъж всичко изчезна. Вървях без да спра и така и не знаех къде отивам, но знаех, че не биваше да спирам. Стана студено, но не спирах… За 1ви път бях забравил всички проблеми и чувства, които имах. Всичко това, което ме измъчваше. Всички терзания „Защо?“, „Как?“, „Правилно ли съм постъпил?“. Въпреки че не бях сигурен къде по дяволите се намирах, бях сигурен, че в този момента не ми трябваше никой да ми казва, че нищо ми няма и че всичко ще се оправи.

А сега? Къде е тази сигурност? А толкова много ми се иска поне веднъж нещата да станат маалко по-лесно, но естествено винаги трябва да има уговорки, обещания и какво ли още не. Само това ли заслужавам? Да прехапя устни и да си повтарям „И утре е ден. И след това ще е ден. И така до края на света.“. Много неща би трябвало да преценя, но понякога се чудя дали си заслужава.

И все пак… Линкин Парк пак са в плейлиста ми и това е адски притеснително…