Всички сме имали приятели. Те идват и си отиват. Карате се, а после се сдобрявате. Понякога за глупости, а понякога за доста сериозни неща (жени! например ). И понеже сме модерни все пак се пазим във Фейсбук, Скайп и т.н.

Хората обичаме да следим останалите. Всъщност заради технологиите се следим толкова. Преди не е било така. Теглиш майната на някого и повече не се интересуваш от него. Можеш да разбереш нещо ново чак, когато е починал примерно. Последното прозвуча доста мрачно, но точно така е било без технологии. Така наречения клюкарник се е изчерпвал с бабите на пейката и приятелите в кръчмата.

А сега. Сега си поддържаме профилите и се коткаме с глупави коментари и „харесва ми“, въпреки че вече и едно здрасти не можем да си кажем. Гледаме стари снимки и се тагваме на тях. После оставяме по някой безсмислен коментар за доброто старо време и как искаме да се върне въпреки, че ни е пределно ясно, че не е така.

Да плача ли? Да се смея ли? Не знам. Знам само, че има хора, с които искам да възстановя приятелствата, но явно не се получава. След време просто се стига до момента – „Еми и на мен вече не ми пука!“. И все пак не се трием. Ей така, за да се наглеждаме. Не защото ни пука, а защото така сме свикнали. „Приятел в нужда се познава“ са казали преди доста време. Вие къде бяхте, когато ми трябваше помощ? А аз къде ще бъдa, когато на вас ви трябва?

Приятели… Те идват и си отиват.