LOVE In Wonderland , автор: oO-Rein-Oo

Нещо, което малко хора знаят за мен – майка ми и баща ми са се запознали чрез обява във вестник. Учили са в съседни класове, но накрая 4 реда в обява ги събира заедно. Карат 24-та година брак. Обичат се, въпреки че непрекъснато има скандали за неща от всякакъв вид – работа, пари, аз и брат ми. Винаги, когато ми разкаваха тази история ми се струваше някак романтично. Приятелите ми ме базикат, че съм „наследила“ от родителското тяло желанието за необщуване с непознати. Може би са прави. В нета се запознах с много хора, голяма част от тях са ми наистина близки приятели, без които не мога да си представя живота си. С момчето, с което изкарах 3 години, се запознах именно по този начин – без първоначален  зрителен контакт, допир и впечатления – само безкрайни разговори по скайп. Явно е било успешно, за да се получи нещо между нас…

Седя и се чудя защо хората вече не общуват помежду си? Толкова ли е по-лесно е да разглеждаш снимки в нета, да задаваш въпроси, за които даже не можеш да бъдеш сигурен от отговора? Спомням си тийн годините – почти всеки от вас съм сигурна, че се сеща за онази онлайн любов – чакаш момента, в който Той/Тя ще седне на компютъра да ти пише. Анализираш всяка дума, усмивка, питаш се : „Искрен ли е ?“ Думите са много и все безплътни. Много и все въздушни. Много и все различни. Може би е от страх, че когато има дистанция чувствата не могат да бъдат напълно истински. Може би, защото дълбоко в себе си всички сме романтични и искаме частица „мистериозност“, която да направи по-леко усещането, че няма тук и сега. Mоже би, защото така просто можеш да се измъкнеш лесно – винаги можеш да спреш да пишеш, да намираш извинения – работа, задължения, депресия, липса на време. може би, защото така няма край – винаги можеш да се „завърнеш“. Само моментът трябва да бъде подходящ! Колко често ти се е случвала подобна „любов“ да е някак безкрайна, мъчителна и вечна?

Седя и анализирам отстрани, но съм все едно някак цинична – всичко това съм го правила аз:

• хиляди часове стоене на компютъра, за да съм с „него“
• фалшива вяра, че има нещо истинско, че има бъдеще
• илюзията, че макар нищото всъшност има нещо.

Вече порастнах. Гледам по друг начин. Гледам и се оглеждам за хората в реалния свят. Представям себе си без фотошоп, без лъжи и излишно „надути“ истини. Не вярвам на клишета, не ги използвам. Не искам хиляди сърчица във фейсбук или цветчета в скайп. Не искам фалшиви обещания, чувства или „филми“. Искам го същият като мен – да осъзнава, че романтчиното е всъщност в истинското общуване!

P.s. Посвещам го на онзи, който последен ми свали звездите и просто се изгуби в интернет пространството, защото нямаше смелост да ми каже „Край“…