Животът е възходи и падения. При всеки е различно – успехите може да се повече при едни или по-малко при други… Именно в тези моменти, когато не ни върви, целия свят ни е крив. Започваме да се вглеждаме в останалите и да се сравняваме с тях. Понякога ядът ни става толкова голям, че обвиняваме тези, които са имали късмета да се справят. „Пробужда“ едно гласче, което непрекъснато започва да повтаря: „По дяволите..защо на него му върви повече от колкото на мен? Нима аз не заслужавам? Защо той..защо? Дори да минат часове, понякога дни и меси, нашето гласче продължава да си знае своето и да не спира да ни досажда. Сигурно се чудите тази какви ги приказва…какви са тия гласове… Става дума за завистта -  когато тя започне да говори няма какво да я спре. Непрекъснато напомня за себе си и се усилва най-вече, когато виждаме успехите на останалите. Защо всъщност завиждаме? Разгледах доста сайтове за психология на тема завист. Ето и какво открих: Завистта не е порок. Тя може понякога да се събуди дори и у много добри хора, ако имат причина. Причините, поради които едни хора завиждат на други, не са универсални. На всеки човек може да се случи да завижда или да бъде обект на нечия завист. За съжаление. Обикновено това се случва, когато някой притежава качества и достига успехи, за които друг винаги е мечтал или просто се чувства в сянката му. Завистта се проявява към хора, с които сме близки или имаме постоянен контакт с тях . Не би ли трябвало да се радваме на това, което ни се случва и да не гледаме в чуждата  паница?!?! Всеки сам кове съдбата си, следователно от нас зависи какво ще ни се случи…Нима трябва непрекъснато да се конкурираме с останалите за това кой има повече пари, скъпи коли и какво ли още не… Нима трябва завистта непрекъснато да ни ръководи и по този начин да вредим на себе си и останалите? Нима  тя е начина да постигнем това което желаем…аз не мсиля така, а вие?