Uninspired, автор: nouxz

Не може да се каже, че обичам моментите, в които имам какво да кажа, но не мога. Всъщност не, че не мога, а по-скоро не искам. Не искам, защото знам къде е границата на споделяне в подобна среда. Нали знаеш – най-добре е предварително да теглиш чертата и да се постараеш да не я прекрачиш… Никога!

И като замисля, че не ми се мисли. Наистина. Точно измисляш нещо и идват очакванията нещата да се подредят и хоп всичко на ново. Или пък просто се отказваш, защото е по-лесно така. И всеки ще те потупа, ще ти даде съвет, който в повечето случай въобще не е на мястото си, но какво от това? Нали все пак е изпълнил своята задача да сподели от опита си, от живота си, който е толкова по-различен от твоя. Хората си приличат, ама друг път. Къде остана мрънкането без излишни хора притичващи се на „помощ“. Едното „мрън“, колкото да олекне. Без глупави заблуди, че всичко е или ще бъде наред, без приказки и разни сънища. Просто „мрън“. И поне малка нотка на разбирателство, без ненужно набутване на тъпото ти мнение.

Също така ми се разказват истории, ама хубави. Не, че не ми се въртят в главата някакви други. Едни грозни, тъмни, мрачни, а другите достатъчно лично, за да не искам да ги споделям, ама никога. А има и едни свързани с някакви псевдо-познати. Псевдо-познати, които мразя дори в червата си, а те горките не го осъзнават. Не може ли понякога хората да се досещат сами за отношението на другите към тях. Защо постоянно трябва да обясняваш на някого, че не го харесваш и защо не го харесваш? Блах.

И честит ви петък тринайсти. Ако сте суеверни, много внимавайте днес. Чао. За сега, а може и за по-дълго. Всичко е относително, само простотията е постоянна.