Чакаш го отдaвна. Броиш дните до следващото „велико”излизане. Правиш си сметки как ще си „махнеш” главата. Просто искаш да изкарашнапрежението, да забравиш, да се забавляваш.
Сутринта след това обаче, не е по-лека . Спомените сепоявават и изчезват като мигача на кола. Събираш парченцата от пъзела. Многочесто до такава степен си прекалил с разпускането, че те срам да погледнешсамия себе си в огледалото. Някои хора биха казали, че така трябва дабъде..най-малкото „Живей така, че един ден и дявола да го е яд колко яко си сипрекарвал”. За съжаление обаче монетата има и друга страна..грозна,непривлекателна, болезнена. Много често, когато „потопим” емоциите в алкохолаизваждаме от себе си едно друго „аз”, което не мисли, а само действа. Което говорибез да крие нищо, което просто е съвсем различно от теб самия. Лошо е, когатоне помниш какво е направило шизофреничното ти аз. Не можеш да си сигурен. Ощепо-лошо е, че не спомена за извършените „престъпления” са една неизвестна, ачувството, което болезнено те стиска за гърлото, за това как за пореден път си „разбрал”живота си. Много рядко съм имала такива моменти в живота си. И днешната сутрине таква. Събудих се с чувството все едно някой се опитал да ме убие. Все едно еизтръгнал сърцето ми, изял го е и после го изплюл и пак го е наместил. Събудихсе с желанието най-накрая да загърбя всички стари страници..но за да стане товатрябва откровено да си признаеш недостатъците. Да им кажеш сбогом и дапродължиш напред, защото само това е начина…или поне моя собствен.
- Не го показвам, но изпитвам болезнен страх от това, че ще се проваля…че един ден „от мен няма да стане нищо”. Дълго ми е било втълпявано. И знам, че стига да искам това няма да се случи…
- Страхувам се, че след месец ставам на 22, завършвам бакалавър и заразлика от 90% от моите познати не знам как искам да продължа напред. Това дали ще уча, дали ще работя, какво ще работя са все въпроси, чийто отговор не мога да намеря.
- Страхувам се от това да се привързвам към хората..или го правя и просто им показвам, че не ми пука, просто защото така ще ми е по-лесно да свикна с мисълта, че ги няма, когато изчезнат..защото рано или късно всеки си тръгва.
- Колкото и да гоня сама всички от живота си искам да имам човек, който да е до мен. Не да му се оплаквам, но да знам, че просто като се обърна той ще е там..в далечината…ще ми маха и просто няма да си тръгне
- Отдавна живея с нагласата, че не ми пука за всичко, което се случва. Тая го в себе си и го скривам в дълбините на съзнанието. Истината, обаче е, че всичко случващо се забива като шип в тялото ми. Остава белези точно като воден знак. Няма вариант да изчезнат, само да бъдат забравени, че са там.
- Отказах се да търся формулата за „щастие”. Просто живея, или поне се опитвам. Мразя факта, че ежедневието ми е да стана, да оцелея през деня и отново да се прибера…прави ме меланхолична и желаеща да „убия” тези моменти с нещо различно..може би това е причината, че от добро момиче се превърна в чудовището съм.
- Има постъпки, с които не се гордея. Твърде много собствени правила прекрачвам, за да се почувствам значима за някакъв миг. Полсе съвестта ме убива…появав се страхът, че хората ще видят, че не си заслужава да продължават да са „с мен”, защото под фасадата се крие едно скучно, непривлекателно същество.
Отдавна спрях да плача..всъщноствчера може би се отрониха 1-2 сълзи, но това само ми доказа, че това не трябваповече да се случва. Хората казват, че няма нищо по-лошо от това да не искаш дачувстваш, защото така се превръщаш в „мъртва” душа, която просто скитосвасвета…За тях си може да са прави, но според мен това е по-добратаалтернатива. Не позволяваш да се чувстваш слаб и уязвим. Слагаш маската катовсички останали и продължаваш. Искам и аз така…и така ще направя.
Добави в Svejo
Благодаря 
20 септември, 2011 в 17:16 
Написано от Съни 
3 прочитания