Нямам много за казване…

Tweet Добави в Svejo

Краят на годината. Време за раносметки. Време за нови, стари обещания. Време за надежда. Време за промяна. Време да погледнеш дълбоко в себе си и да кажеш „здравей“ на подобреното си аз, защото всички израстваме…Само минута, секунда, стотна е нужна, за да се пречупи нешо в теб, да видиш нещата от различен ъгъл и перспектива.

Може би е рано да правя равносметки. Може би не си заслужава. Може би трябва да наблюдавам отстрани и да чакам резултата. Твърде много „може би“. Твърде малко време, за да разбера верния отговор, затова започвам.

През 2011-та:

1. Порастнах – На акъл, на мечти, желания и планове.

2. Станах по-силна. Преживх онова, което ме убиваше. Сега го приемам с усмивка. Осъзнавам, че макар цялата болка намерих поуката.

3. Направих неща, за които не съм подозирала, че сторя. – това си го оставям в тайна. Всеки има нужда от тях, нали?

4. Разлюбвах се.

- Влюбвах се.

- Плачех.

- Страдах.

- Борех се.

- Усмихвах се.

- Научих се да вярвам, че заслужавам само най-доброто и то зависи само от мен.

5. Вдъхновях се.

6. Самодоказах се – пред себе си, пред хората, които са до мен. Пред всички

7. Построих нови пътища. Съзадох нови планове и мечти.

8. Не съм сама – макар да няма гадже. Макар и да са малко онези, за които наистина ме е грижа, но ги има! Щастлива съм, че са там. В сърцето ми, в мечтите, в плановете.

2011 беше динамична, прекрасна, тъжна, страхотна, самотна. Толкова много определения за такъв малък период от време. Представям си какво ще е догодина (ако оживеем, разбира се)

P.S. Весели празници! Бъдете усмихнати, мотивирани и позитивни, Времето тече тук и сега. От нас зависи как ще го използваме

P.S. Сега прегледах списъка си с обешания за миналата година. Една част са направени, други в процес на извършване. Трети тепърва ще започвам. въпрос на време.

Тази година няма обешания. Ще се спусна по течението. Ще бъда себе си. Няма да планирам, защото знам, че най-хубавото ми предстои.

 

Tweet Добави в Svejo

Знаете ли, колко е трудно да искаш да покажеш колко позитивно гледаш на живота и всичките лимони в неги и едновременно с това да хейтнеш малко? Ами трудно си е.

Да започнем от факта, че хич не ми е коледно. Елхата си седи навън неукрасена, по телевизията определено не ми предават някакъв коледен дух и подаръци няма по ред причини Това са само част от мрънканията, които мога да измисля по въпроса, но не искам да ставам прекалено мърморещ.

При други пък положението е точно обратно. Визирам най-добрата ми приятелка (и то с любов!), която ми „наду“ (отново го казвам с любов Клис ) Не се спря с коледните песни, обясними как е купувала подаръци, което е много готино. Най-благородно й завиждам.

Та се зачудих дали трябва да се натъжа, че при мен няма коледно настроение, но се замислих дали е наложително да имам такова. Ето миналата седмица излязох с моите приятели в Търново и повярвайте ми това беше най-забавното излизане евър. На следващият ден излезе новото EP на Skrillex, на който определено съм голям фен, и не спирам да го въртя и да му се радвам. Да, това не са празници, но такива неща ме карат да съм щастлив.

Понякога имам чувството, че Коледата, както ред други празници, е комерсиализирана. Купуването на подаръци е някакво задължение, тържествата са изсмукани от пръстите и т.н. Поне такива са моите наблюдения, ако някой има различни може да ги остави като коментар.

Та не ми е Коледно, но пък съм щастлив… Не мисля, че за това се влиза в затвора, но все пак

Освен това продължавам да се чудя на позитивизма на майка ми. Тази жена ме изумява как в моменти, когато е най-добре да не прави нищо и да не ме закача има „наглостта“ (нарочно в кавички) да ми казва, че всичко е и ще бъде наред. И като се замисля наистина е така. Не съм получил прозрение точно на Коледа колко добри родители имам, но просто сега ми хрумна да се похваля.

Не ми е Коледно, но пък живота не е, толкова черен, колкото опитваме да го изкараме. Тук забавното е, че приятелите ми никога няма да повярват колко съм позитивен. Просто нямам това амплоа пред тях. И все пак…

П.С.: Между другото Skrillex кърти!

Tweet Добави в Svejo

Ако бях малко дете сигурно сега щях да седя на пода и да плача с всичка сила, за да се махне това задушаващо чувство в гърлото ми.

Ако бях малко дете сигурно щях да има при майка ми и да я помоля да ме гушне.

Ако бях малко дете сигурно и изобщо нямаше да ми направи впечатление.

„Грешки“. Правим ги през целият си живот, още от самото ни раждане.

„Грешки“. Причиняват ни болка. От тях изпитваме гняв, омраза, срам, нещастие.

„Грешки“. Благодарение на тях порастваме.

„Грешки“. Те са най-големият ни учител и наказател.

Колко пъти си се обвинявал за неща, които не е трябвало да правиш? Колко пъти си се доверявал на инстиктите си и съжалявал? Колко пъти макар всички да са те предупреждавали, си се втурвал с главата напред и накрая се е оказвала разбита…? Сигурно много. Също като мен. Малко хора го знаят, но аз съм „смесица“ от грешките си, повече от колкото трябва. Припомням си ги всеки ден. Питам се дали си е заслужавало? Дали макар цялата болка и безсилие съм се превърнала в човекът, който може би искам да бъда? Мисля, че да. И все пак те са моята алена буква. За някои от тях съм горда, че преудолях и забравих, други тепърва трябва да „погреба“.

Често се питам дали ако можех да върна времето назад бих променила нещо? Вероятно, може би, не знам. Има хора, които са ме карали да съжалявам за изборите си, но заради тях сега съм по-силна, целенасочена и готова винаги да „отвърна“ на удара. Може би няма да променя събитията, но ще имам едно наум:

1. Никога не доверявай преди да разбереш, че хората са искрени.

2 Клишето „дръж приятели си близо, враговете по-близо.“

3. Разум vs Сърце. Познайте на кое ще разчитам?

Изоборите, грешките -добри или лоши, те ни правят това, което сме. важното е да научим поуката, да можем да продължим напред. Лесно е да се тръшкаш по загубеното, трудно е да станеш, да избършеш прахта от дрехите и да продължиш напред. трудно е да покажеш, че макар опитите на всички „малки“ хорица да те пречупат ти си по-силен от тях. Изборът е твой. Какъв ще бъде?

Tweet Добави в Svejo

Нещо, което малко хора знаят за мен – майка ми и баща ми са се запознали чрез обява във вестник. Учили са в съседни класове, но накрая 4 реда в обява ги събира заедно. Карат 24-та година брак. Обичат се, въпреки че непрекъснато има скандали за неща от всякакъв вид – работа, пари, аз и брат ми. Винаги, когато ми разкаваха тази история ми се струваше някак романтично. Приятелите ми ме базикат, че съм „наследила“ от родителското тяло желанието за необщуване с непознати. Може би са прави. В нета се запознах с много хора, голяма част от тях са ми наистина близки приятели, без които не мога да си представя живота си. С момчето, с което изкарах 3 години, се запознах именно по този начин – без първоначален  зрителен контакт, допир и впечатления – само безкрайни разговори по скайп. Явно е било успешно, за да се получи нещо между нас…

Седя и се чудя защо хората вече не общуват помежду си? Толкова ли е по-лесно е да разглеждаш снимки в нета, да задаваш въпроси, за които даже не можеш да бъдеш сигурен от отговора? Спомням си тийн годините – почти всеки от вас съм сигурна, че се сеща за онази онлайн любов – чакаш момента, в който Той/Тя ще седне на компютъра да ти пише. Анализираш всяка дума, усмивка, питаш се : „Искрен ли е ?“ Думите са много и все безплътни. Много и все въздушни. Много и все различни. Може би е от страх, че когато има дистанция чувствата не могат да бъдат напълно истински. Може би, защото дълбоко в себе си всички сме романтични и искаме частица „мистериозност“, която да направи по-леко усещането, че няма тук и сега. Mоже би, защото така просто можеш да се измъкнеш лесно – винаги можеш да спреш да пишеш, да намираш извинения – работа, задължения, депресия, липса на време. може би, защото така няма край – винаги можеш да се „завърнеш“. Само моментът трябва да бъде подходящ! Колко често ти се е случвала подобна „любов“ да е някак безкрайна, мъчителна и вечна?

Седя и анализирам отстрани, но съм все едно някак цинична – всичко това съм го правила аз:

• хиляди часове стоене на компютъра, за да съм с „него“
• фалшива вяра, че има нещо истинско, че има бъдеще
• илюзията, че макар нищото всъшност има нещо.

Вече порастнах. Гледам по друг начин. Гледам и се оглеждам за хората в реалния свят. Представям себе си без фотошоп, без лъжи и излишно „надути“ истини. Не вярвам на клишета, не ги използвам. Не искам хиляди сърчица във фейсбук или цветчета в скайп. Не искам фалшиви обещания, чувства или „филми“. Искам го същият като мен – да осъзнава, че романтчиното е всъщност в истинското общуване!

P.s. Посвещам го на онзи, който последен ми свали звездите и просто се изгуби в интернет пространството, защото нямаше смелост да ми каже „Край“…

Tweet Добави в Svejo