Признавам си отдавна бях чувала за тази книга, но все отлагах да я прочета. Или нямаше време, или намирах друго интересно четиво и все отлагах… Последно време реших, че е дошъл момента, в който най-сетне и аз да разбера какво представлява книгата. Разказвач на историята е Алекс (главния герой), който е петнайсетгодишен малолетен престъпник. За него не съществуват нормите и правилата. Обикалящ всяка нощ улиците със своите приятели…убийствата, грабежите и побоищата са непрекъсната част от живота му. Обича класическа музика, което е единствената му некреминална страст. След неуспешен обир и смъртта на жертвата му, героят е пратен в затвора, където убива и свой съкилийник. Заради миналото си и всичките си постъпки, Алекс е избран за експериментално лечение на престъпници – „Метод на Лудовико“. След края на експеримента, персонажът се завръща в обществото без право на избор…всичко присъщо за човека му е отнето… като единственото решение за мъките му…остава само и единствено смъртта. Най-много ми хареса последната глава (дълго време непубликувана в предните издания на книгата в България). Портокал с часовников механизъм“ показва лицето на обществото, което „прилага“ своята санкционираща сила, при нежелание за спазване на наложените от него правила. Книгата щеше да ми хареса много повече, ако не присъстваше този английско-руско-френски език…знам, че книгата най-вече се запомня с него, но все пак наистина щеше да бъде по-добре без него. Гледайки филма заедно с книгата, смятам, че наистина много добре е пресъздадена. Определено се долавя основния замисъл и в двете произведения.

Животът е възходи и падения. При всеки е различно – успехите може да се повече при едни или по-малко при други… Именно в тези моменти, когато не ни върви, целия свят ни е крив. Започваме да се вглеждаме в останалите и да се сравняваме с тях. Понякога ядът ни става толкова голям, че обвиняваме тези, които са имали късмета да се справят. „Пробужда“ едно гласче, което непрекъснато започва да повтаря: „По дяволите..защо на него му върви повече от колкото на мен? Нима аз не заслужавам? Защо той..защо? Дори да минат часове, понякога дни и меси, нашето гласче продължава да си знае своето и да не спира да ни досажда. Сигурно се чудите тази какви ги приказва…какви са тия гласове… Става дума за завистта -  когато тя започне да говори няма какво да я спре. Непрекъснато напомня за себе си и се усилва най-вече, когато виждаме успехите на останалите. Защо всъщност завиждаме? Разгледах доста сайтове за психология на тема завист. Ето и какво открих: Завистта не е порок. Тя може понякога да се събуди дори и у много добри хора, ако имат причина. Причините, поради които едни хора завиждат на други, не са универсални. На всеки човек може да се случи да завижда или да бъде обект на нечия завист. За съжаление. Обикновено това се случва, когато някой притежава качества и достига успехи, за които друг винаги е мечтал или просто се чувства в сянката му. Завистта се проявява към хора, с които сме близки или имаме постоянен контакт с тях . Не би ли трябвало да се радваме на това, което ни се случва и да не гледаме в чуждата  паница?!?! Всеки сам кове съдбата си, следователно от нас зависи какво ще ни се случи…Нима трябва непрекъснато да се конкурираме с останалите за това кой има повече пари, скъпи коли и какво ли още не… Нима трябва завистта непрекъснато да ни ръководи и по този начин да вредим на себе си и останалите? Нима  тя е начина да постигнем това което желаем…аз не мсиля така, а вие?

Ще станат вече 3 години, откакто официално съм порастнала и съм „голяма жена“. Две години, а ми се струват като цяла вечност. Вече даже се чувствам „остаряла“. Знам, че никога повече няма да се върне времето, когато ходех на училище, а след това се размотавах вкъщи и по цял ден мързелувах. Липсва ми това минало, което никога не изживях… В стремежа си да бъда самостоятелна и да престана да искам пари от родителите си започнах работа. Да, вече не трябваше да се моля непрекъснато за нещо, купувах си това, което ми харесваше и се глезех, но за сметка на какво? Нямаше ги вече безкрайните разходки с приятели, желанието за четене или правене на нещо, само заради самото хобито…затворих се в себе си напълно…спрях да живея. В момента отново като „безработна“ животът ми не е толкова лошо…да, имам си проблеми на главата, но кой ли няма???? Уча, имам чудесен човек до себе си, когато мога се виждам с приятели…Всичко е почти като едно време, но аз отново се чувствам като забравила да живея. Искам толкова много неща да мога постигна в този живот, да мога да се възползвам от всеки миг…и просто да бъда щастлива, за да не съжалявам един ден за още по-изгубеното минало…трябва да направя нещо по въпроса…ЗАПОЧВАМ ДА РАБОТЯ В ТАЗИ НАСОКА!