Последен ден на 2010. написах си нещата, които искам да променя за 2011 и няма да ви занимавам с това. Остана ми само да си направя музикална равносметка. Съгласувах се с last.fm, както и музикалните си предпочитания и ето общо взето най-любимите ми песни за 2010…
Apocaliptyca – Not Strong Enough
Apocaliptyca – End Of Me
BFMV – The Last Fight
Ill Nino – Against The Wall
Papa Roach – Be Free
Има толкова още много заглавия, които ми изплуват в съзнанието, но по-добре да спра до тук.
Това е едно интервю със Celldweller, дадено за руската MTV по време на турнето му в Русия.
- Във филма „Боен клуб“ главните роли са изиграни Брад Пит, Елена Бонам Картър, Едуард Нортън и Джарет Лит. Този филм, заснет в Детройт, е в списъка на 50-те филма, които трябва да гледате преди да умрете. Защо американският мултиинструменталист Албърт Скот обича филмите на Финчър и какво го свързва с града-призрак Детройт, ние научихме предишната седмица.
- Внимание, внимание. Скот Албърт, повече известен като Клейтън създал своя проект Celldweller в края на 1999 г. След почти 11 г. музикантът за пръв път гастролира в Русия. Оказало се, че на феновете на Celldweller им е провървяло, тъй като на шоуто на живо пречело не само разстоянието между Русия и САЩ, но и ненавистта на музиканта към турнетата.
- Това е истина. Това е истина.
- Защо?
- Не обичам да пътувам на турнета. Преди известно време си казах, че това повече няма да го правя. В продължение на 5 години много мислих върху това, опитвах се да намеря начин да избегна негативните детайли на едно турне. Това се отнася за случаите, когато на турне е цяла група. По-рано пишех музика, събирах момчетата и тръгвах да гастролирам. Ненавиждах това. Свирехме повече рок, но после започнах да клоня към електронната музика. Реших да правя това повече като DJ. И мислейки как да реализирам това, разбрах, че понякога ще свиря на китарата, понякога ще пея и реших да взимам със себе си само Бред (Blue Stahli). И сега ние двамата свирим на живо и се получава нещо средно между DJ изпълнение и рок концерт с елементи на видео инсталация и синхронно свирене на ударни инструменти.
- Замисълът на музиканта се осъществи и сега той пътува заедно с двама приятели: тур мениджъра Зак и Бред, които са неотменна част от проекта Celldweller.
- Той всъщност беше моят апарат дълги години. Ние имахме общ познат и случайно чух неговата музика. Започнахме да общуваме, той се премести в Детройт, подписа договор с Fixt и започна да пише музика за мен.
- Вече доста време Клейтън и неговите приятели живеят в града-призрак Детройт. Независимо от това че повечето райони на този град са разрушени, жилищните и офис сгради са отдавна напуснати, а единственото, което може да се купи безпроблемно са забранени вещества, Клейтън обича да живее точно тук и никъде другаде.
- О, вие сте прави. Що се отнася до града, аз съм роден в Ню Йорк, Брет в Аризона, а Зак е от Вашингтон. Ние всички дойдохме в Детройт от различни градове, а Детройт е лошо място. Няма къде да отидеш, лоша икономика и това е зловещо. Но аз имах нужда от промени. Прекарал съм в Ню Йорк почти целия си живот, но един ден реших: „Време е нещо да променя“. Затова и се преместих в Детройт. Но знаеш ли, нашата музика е популярна, използват я във филми, тв шоута,компютърни игри. Затова и за нас не е от значение къде живеем. В Детройт е евтино да се живее, имаме огромно студио и всички момчета от моя лейбъл живеят в този град. Мисля, че той все пак става за живеене.
- Между другото, именно в Детройт през 1999 година е сниман филма „Боен клуб“, видео от което Клейтън използва в своето шоу на живо. Оказало се, че той не само обича умиращия град, но и филмите на Финчър. Именно за филмите на Дейвид Финчър, Клейтън иска да напише музика преди всичко. Самият музикант прилича на много от главните герои във филмите му. Както се оказало, той не е толкова често открит и доброжелателен. По-голямата част от времето си обича да прекарва сам в студиото, общувайки непосредствено с компютъра. Феновете на Celldweller даже монтирали видео със заглавие „Лошият ден на Клейтън“, в което се опитват да обяснят на музиканта, че … е лошо.
- Вярно ли е, че прекарваш почти целия си живот зад компютъра?
- Да, в по-голямата част, да.
- А защо?
- Никой не ме обича. Хората в Русия ме харесват. Пристигам тук. Вярно е, че прекарвам страшно много време на компютъра в студиото и това е така, защото обичам това, с което се занимавам. Обичам да пиша музика, обичам да свиря, обичам да пиша песни и това е нещо потресаващо за мен.
- На какви инструменти свириш?
- На не един.
- А музикант ли си?
- Не.
- Приличаш на стилист.
- Да аз съм стилист. Аз работя върху своя стил, но така изглеждам вече 10 или 15 години, не знам точно. Работя върху него. Но както вече казах, рядко напускам дома си и затова никой не го забелязва. Обикновено слагам бейзболна шапка, мръсни дрехи, които са ми подръка. Шегувам се. По-рано имах много дълга коса, веднъж се погледнах в огледалото и си казах: „Ох, време да направя нещо с това“ и се подстригах. И това също беше начин да се променя.
- А можеш ли да ме посъветваш какво да направя с моята коса?
- Острижи я. Или може да я направиш ирокез.
- Мислиш, че ще изглеждам добре?
- Ти изглеждаш добре и сега.
Преводът е до 5:30. Ако някой разбере нататък, или намери грешки по сегашния превод, нека да остави коментар. Благодаря за видеото и превода на Александър Георгиев.
Всички сме имали приятели. Те идват и си отиват. Карате се, а после се сдобрявате. Понякога за глупости, а понякога за доста сериозни неща (жени! например ). И понеже сме модерни все пак се пазим във Фейсбук, Скайп и т.н. // Чети нататък »
Ето, че след дългият и изморителен (ха-ха-ха) семестър, е време за почивка. Днес взех последните подписи и вече мога спокойно да се прибера на Леденик и да се отдам на… помагане. Отлично знам как майка ми вече крой пъклени планове да съжалявам, че съм се прибрал // Чети нататък »
Днес покрай всичко, с което се занимавах си спомних някаква тъжна история. Всъщност не е история, а случка, но след цялата вечер преминала в шматкане, случката ми избяга.
И все пак. Обичам тъжните истории. Даже прекалено много. Може би, защото плачат за щастлив край. Обожавам ги. Независимо дали ще са във филм или в живота. Най-много им харесвам щастливия край, защото в повечето случаи го има.
Изведнъж ми хрумна първата идея за гостуващи блогъри, както и неблогъри! Срока е неопределен. Изпращайте ваши тъжни истории на methodlp [at] gmail [dot] com. Може да добавите вашите имена и уебсайт, ако желаете, но ако не – вашата анонимност ще бъде запазена.
Благодаря 
31 декември, 2010 в 11:07 
Написано от Съни 
0 прочитания